Емили Ан Странгфорд, съпругата на осмия по ред виконт Странгфорд, се превръща в българска национална героиня след Априлското въстание. Като мисионер тя броди из опустошената земя от двете страни на Балкана и щедро пръска благотворителност и състрадание. Основаният от нея Фонд за помощ на българските селяни дарява 29 000 лири, строи шест болници в Батак, Радилово, Карлово, Панагюрище, Перущица и софийското село Петърч. Нейното дело започва преди век и половина.
- - -
Емили Ан Странгфорд формира английското обществено мнение и открива за него тежката участ на поробените българи през 1876 г. В Англия се разгръща движение, което настоява за автономия за българите. Създадени са над 10 комитета и фондове, които събират из страната пари и дрехи за пострадалите българи. Между най-големите са Фондът на Лондонското кметство, Манчестърският фонд и фондът на лейди Странгфорд. От май до септември из цяла Англия са направени над 400 протестни събрания, които искат свобода за България. Натискът на обществото влияе и на политическите решения. Министър-председателят лорд Дерби на 5 септември 1876 г. пише на посланика в Цариград сър Елиот, че "оскърбленията и обидите, извършени от турските войски в България, произвели едно всеобщо негодувание в английското общество, и че в крайният случай, ако Русия обяви война на Турция, правителството на Нейно величество би било намерило за практически невъзможно да се намеси в защита на Отоманската империя."

Мнозина историци от онова време пишат, че защитата на поробена България взела най-големи размери в християнска Русия, а веднага след Русия се нареждала католическа Англия. Макар да се твърди, че английската политика няма приятели, а само интереси, то заслугата за промяната в общественото мнение в тази страна имат двама души - кореспондентът на "Дейли нюз" Дж. Макгахан и Емили Странгфорд. Макгахан, когото дългът на журналист отвежда за пръв път в България, е потресен. Ето какво пише той в един от своите репортажи за Батак: "Има фактове, които са дотолкова ужасни, низки и позорни, щото окото отказва да ги гледа, ухото - да ги слуша, ума - да ги обсъжда." Макгахан сравнява Батак с развалините на Херкулан и Помпей. Преди да влезе в града той погледнал куповете човешки кости, които се търкаляли по земята, и забелязал, че останките на дрехите принадлежали на жени. Преброил до 100 черепа, "които лежали отделени от скелета." През зимата на 1876 г. в опустошения Батак лейди Странгфорд открива една от 6-те си болници. В нея работят 4 лекари и 8 медицински сестри, които са тръгнали с нея от Англия. Оттук насетне Емили Странгфорд посвещава целия си живот на България. Съпругът й Пърси Елин Фредерик Уилям Смайт е бил трети в рода барон Пентхърст, английски пер и член на Камарата на лордовете. Като всеки уважаващ себе си лорд той бил всестранно надарена и енциклопедична личност. Един ден от известно издателство го помолили да рецензира книгата на неизвестна млада авторка "Пътешествия на изток". Написаното не му направило приятно впечатление, лордът бил раздразнен и макар и джентълмен от старата школа, написал убийствена рецензия. После съжалил за това - все пак ставало дума за първа книга, при това на дама, и се опитал да смекчи менторския тон. Рецензията вече била под печат и успял да поправи само някои неща под линия. Лордът се разочаровал от неджентълменското си държание и, за да замаже донякъде грубостта си, написал извинително писмо на авторката. Тя била Емили Ан Странгфорд, дъщеря на адмирал. Литературното неразбирателство завършило с брак и скоро младото семейство трябвало да отпътува за Цариград. Лордът бил назначен за секретар по източните въпроси в английското посолство през 1857 г. На този пост престоял само година, но семейството останало в Цариград до 1862 г. Двамата използвали тези четири години за пътувания из балканските страни и етнографски занимания. След смъртта на лорда през 1868 г. съпругата му издава книгата "Из записките на лорд Странгфорд". В нея семейството открива пътя на България за Европа. Ето как определя лордът нашия народ: "Когато човек хвърли общ поглед върху вероятното бъдеще на народите на Балканския полуостров, само у българите се вижда съществена надеждна перспектива. Това се определя от преобладаващата им численост, крайната им примитивност, която нищо не е могла да научи поради робството (и няма как да научи), тяхното трудолюбие и пестеливост, и тяхната трезвеност." Поради неприятния спомен от смъртта на съпруга си, лейди Странгфорд седем години не посещава Цариград - този град е прекалено свързан с него. Едва през 1875 г. се връща по работа там. Научил за посещението й, екзарх Антим I я кани на среща. Той я посреща изключително радушно и от името на народа й връчва благодарствено писмо като вдовица на техен голям приятел. Щом научила за нещастията на българите след Априлското въстание, лейди Странгфорд приела за свой дълг да им се притече на помощ, преди всичко заради делото на покойния й съпруг. През август 1876 г., според собствените й думи, "със страх и колебание", тя решила "да се яви пред обществото и да предложи услугите си в помощ на българите". Тя цитира и завещанието на съпруга й към нея, в което той я задължавал да направи всичко, което й бъдело възможно, макар то да е съвсем малко, и да запознае Европа с тях.
Лейди Странгфорд излиза с призив към английското общество, търси влиятелни приятели на съпруга си във висшите слоеве. За броени дни събира над 29 000 лири и с тези пари през септември 1876 г. идва в България.

Лейди Странгфорд раздава помощи в 57 почти напълно разорени села в Южна България. Тя дарява 10 000 чифта потури, 8000 аби, над 12 000 сукмана, близо 5000 ямурлука и 1000 одеяла. Лекарите, които води със себе си, обслужват не само построените шест болници, но обучават в тайните на медицината българи, които впоследствие се посвещават на тази професия. Лейди Странгфорд се опитва да създаде и поминък на разрушената Розова долина. В Казанлък, Клисура и Карлово, дарява и около 110 казана за варене на розово масло. В своята благотворителна дейност лейди Странгфорд е подпомагана от Джеймс Лонг - представител на Фонда на Манчестър и Селфорд. С помощта на работници и селяни възстановява домовете на около 5000 души в Пазарджишко.
Мисията, водена от нея, напуска България през пролетта на 1877 година. В очите на българите е изглеждала като светица. Получила е стотици благодарствени писма от общини и частни лица, които изразяват гореща признателност. С особено задоволство тя запазила адресите на Баташката, Панагюрската, Пловдивската, Карловската и Старозагорската община. Над 100 участници в Априлското въстание, затворени в Пловдивския и Одрински затвор, също изразяват благодарността си към нейното дело.

Преди окончателното си отпътуване лейди Странгфорд, отправя прощално писмо към българския народ: "Благодаря ви от дълбочината на сърцето си за благосклонността, която ми оказахте, за грижите ви да ме посрещнете и за сърдечните мили приеми, които ми направихте в Пловдив, Карлово, Сопот, Панагюрище и на други места. Хубавите подаръци, които ми направихте ще ми говорят за признателна България, когато съм далеч от вас". Заръката на лейди Странгфорд преди отпътуването е построените от нея сгради да бъдат ползвани като училища. Със себе си в Англия отвежда и шест сирачета, които получили добро образование и се върнали в родината си като учителки. По време на Руско-турската освободителна война тя отново е в България като ръководител на медицински фонд, който се грижи за ранените около Одрин и София.

Лейди Странгфорд умира на 5 март 1887 година в Египет по време на подготовката за откриване на болница в град Суец.